Така не ни е писано

            Така му било писано на Алексндър Тунджеров

Това беше любимата песен на баща ми и понякога я пееха с приятелите му от комунистическите затвора и лагерите, защото сякаш беше и за тях, за техния пропилян живот и за обречеността на всички, посветили живота си за свободата на Македония. Тая елегия за народния герой Александър Тунджеров е една метафора на съдбата на македонските българи,  за тъжните съдби на дедите ни, пролели кръвта си за свободата на Македония, за техните вдовици, които са палели свещи пред празни гробове, за обречеността на много поколения, за невъзможността да се намери някакъв по-добър изход за Македония.

Но сега времето е друго и пред нас има друга дилема. И ние трябва да я решим мъдро и достойно, не само заради хилядите знайни и незнайни герои на Македония, а и защото трябва веднъж за винаги да сложим край на изкривеното мислене наложено от една дистопия, която не оцеля във времето и върху която не трябва да се гради бъдещото демократично общвество на нито една държава членка на Европейския съюз, и по-специално в случая на нашата западна съседка.

Тука не става въпрос за обидни епитети и празни слова, каквито някои съседски учени, политици и даже обикновени хора си позволяват да употребяват, защото ако отворим старите книги на древния философ Аристотел, който е останал в историята на човечеството не само като любимия учител на техния любим античен герой Александър Македонски, а  и като създател на аргумента като начин да се представят и защитават идеи като част на ораторското изкуство, ще видим, че всяка безпочвена улика или обида, а и заключение направено без достатъчно факти довежда до грешка в логическото мислене, което на български се превежда като заблуда, а на английски се нарича fallacy in logic. За да се докаже правотата на една идея трябват факти, и аз искам да споделя някои от тях, които по някаква причина не виждам да се използват в настоящия важен исторически момент.

Няма да е трудно за Европейската комисия назначна по въпроса за приемането на Северна Македония в ЕЦ да отвори архивите на Лигата на Нациите в Женева, днес офис на Обединените Нации, и да намери безбройни доказателства за етническия характер на населените в Македония. Сред тях са няколкото разтърсващи мемоара, написани от жители на Македония, които разказват за ужасите, които преживяват под сръбска власт. Сред тях са мемоара, подписан „От името на българското население под югославска власт“,  под който стоят имената на Григор Аанасов от Кавадарци, който е бил и депутат в Скупщината, Димитър Шалев, бивш кмет на Скопие и бившия съдия, адвоката Димитър Илиев от гр. Велес.

Не трябва да забравяме и участието на няколко забележителни жени, които изпращат своите свидетелсва до Лигатата на Нациите. Сред тях са г-ца Гена Велева от Скопие, която рискува не само своя живот, но и живота на семейството си и близките си, за да направи изявление пред свободния свят за положението на жените под сръбска власт във Вардарска Македония. Тя изнася много факти за насилията от сръбска страна и говори за принудителното затваряне на всички български училища в Македония под сръбска власт. А също така тя дава свидетелства за това как на съпругите на емигрирали в България жители на Македония не им дават паспорти и как насила много млади момичета са принуждавани да се оженят за сърби.

Силно впечатление също правят апелите на инж. Иван Петров от Скопие и на неговата съпруга, по рождение белгийка, г-жа Жермен Вилерис – Петрова, внесени поотделно в Лигата на Нациите. И двата доклада свидетелсват за насилието в Македония спрямо българското население. Те разказват за ежедневния психологическия терор и издевателствата на сръбската власт над българското население.

Друг забележителен мемоар до Лигата на Нациите е внесен от г-жа Марта д-р Асен Татарчева, която е швейцарка по рождение, която е живяла няколко години в родния град на мъжа си Ресен преди да успее да се върне в Швейцария, подгонена от терора и нехуманното отношение към нея и съпруга й.  В мемоара тя изнася не само за ежедневния терор над населението под сръбска власт, но представя данни за това как сръбското правителство систематично разрушава културното наследство на македонските българи. В мемоара тя посочва, че са били затворени 677 черкви, 54 параклиси и 48 манастири, също 556 основни училища, няколко лицея с десетки хиляди ученици. Всички тези институции са били превърнати в сръбски, а свещениците и учителите са били прогонени в България.

Другият важен документ е Доклада на Карнегиевата Анкета за причите за провеждането на Балканските войни, назначена след Карнегиевата фондация за междуароден мир. Това е един безкрайно важен международен документ съставен не само от независими членове, но също не трябва да забравяме, че те всички са били и доста известни в своето време учени, интелектуалци и политици.

Не трябва да се забравят и архивите на Отоманската империя. През 90-те години на миниля век правителството на новосъздадената по онова република Северна Македония бяха изпратили в Турция група историци и очакваха да открият несметни архивни богатства. Аз работех в „Македонска трибуна“ и много добре помня ехидните подхвърляния на някои хора, че като завърши изследването ще има достатъчно доказателства да се види историческата истина за македонската нация. Тая група се прибра в Македоня и от нея нищо нито се чу, нито се видя, защото всеки, който е запознат поне малко с историята и с публикациите на знаменития Йордан Иванов знае, че Отоманската империя третира християнското население в Македония като българско. И до ден днешен никой в Западна Македония не пише и не споменава за тоя архив.

Нямам претенциите да съм напълно изчерпателна по въпроса, но искам да спомена и една друга забележителна книга, която буквално ме разтърси, когато я четях. Тя е написана от Анри Пози и е озаглавена, поне в българския й превод „Войната се завръща“. В нея тоя забележителен френски писател, дипломат и политик разказва за пътуването си в Сръбско-Словенско-Хърватското кралство и отделя специално внимание на положението в Македония.

Нека днешните дипломати и политици, които трябва да намерят решението за Северна Македония да разгледат документите, оставени не само от българска страна,  а след това да ангажират антрополози, психолози, историци и т.н. и докажат как може едно население, което Отоманската империя за 500 години е считало за българско и то самото се е самоопределяло като такова само 15 – 20 - 30 години преди създавенето на комунистическата югославска република, без терор и насилие и усилена пропаганда да се откаже от своите корени и да се смята за нещо друго.

Аз не искам да им отнемам правото на самоопределение на нашите съседи, но тука не става въпрос само за това, а за съвместаната ни история и култура, за това че нашите деди са умирали заедно в битките за освобождението на Македония и ако сега имаха възможност да ни видят отнякъде, сигурно щяха да си помислят, че гледат филм на ужасите, създадет от Холивуд.

А решенитео на двете страни трябва да е мъдро и достойно, за де не продължаваме да пеем елегиите като тая за Александър Тунджеров и за тъжната ни обреченост като народ, защото независимо от всичката политика, която е изградила планини от омраза и недоверие, ние трябва да я разрушим и да си подадем ръка. Бъдещето го изисква от всички нас. Оцеляването ни също. Нима историята на Балканите да не го показа вече многогократно?