Семейна история 1903

oт Мария И. Цакова

 

С тая история и стихотворението защитих дисертацията си озаглавена Разбиването на желязната завеса. Историята и аз никога не сме били добри приятели, за да получа магистратска степен по английски език през 2004 г. Дисертацията е  по креативно писане и съдържа истории от миналото, размисли, и поезия, тоест базирана е на смесени жанрове.

 

                                    „Няма сухи кости в тая долина.“ -- Етеридж Джонс

От баща си помнеше

малката долина

покрита с кости

като белите камъни

разхвърляни наоколо

след сразената битка

със средновковната

одрипавяла империя.

Вятърът избелваше костите

близо девет години.

Побелелите от ужас борове

и малката река

посрещнаха вдовиците,

дошли за второто погребение.

Тя беше стара,

много стара,

когато ми разказваше това,

майката на непризнат герой.

Тя, малката разбита

от бурите вълна

не можеше да разбере диктаторите

и жестокия звук на морето,

колабиращо под нейните крака.

Тя беше една стара жена,

с разбит от тях живот

като малък облак

разбит от гръм

преди буря.

            Моята семейна история е дърво, пресъхнало от революции и войни, а случките, които разказвам не са написани с гласа на официалната история. Тая, която ще ви разкажа съдържа торбата с тленни останки, които моята прабаба събра на безиммения връх в Рила планината и донесе, за да ги погребе като че ли бяха останките на моя прадядо Йонко Гърбев Витанов.

            Тленните останки не са проблем в моята история. Факт е, че прадядо ми Йонко е бил един от организаторите и участниците в Илинденското въстание 1903 г., което е трябвало да отхвърли игото на Отоманската империя,  наложено преди повече от 500 години.

Аз съм живяла с болката на тая неразказана история на две жени, които я отнесоха в гроба си и не бих искала да се превърна в четвъртото поколение мълчание. Искам да я разкажа, както я знам, за да счупя веригата на мълчанието и да й дам възможност да живее след като стана малък паметник в двора на църквата и преди да се превърне в история разказвана от аморфните параграфи на официалните историци.

            Тая история е като празната утроба на прабаба ми в нейните опити да има дете. Тя е безмълвната молитва да пази мъжа си до себе си и далече от политическите борби, когато най-после роди момиченце. Тя е тъжните сини очи на баба  ми, които никога не запомниха нейния баща.

Но той така или иначе тръгна. Клетвата пред революционния комитет и приятелите му  за него бяха летежът към свободата, и като Икар моят прадядо не се страхуваше, че това ще изгори крилата му. Той взе пушката и последва другите двадесет и седем мъже, на които беше наредено да осигурят евакуацията на околните градчета и села. Те се изкачиха на върха, за да станат част от него и останаха там след битката. Никой от тях не слезе долу и никой не се изкачи на върха цели девет години и тридесет и седем дена.

Прабаба ми никога не се ожени повторно и живееше с надеждата, че някой ден ще успее да погребе мъжа си по христянски, докато тленните му останки бяха разхвърляни на върха на планината тридесет километра от вкъщи и хиляди километри от боговете, които никога не дойдоха на помощ.

Дали тя превърна своята болка в геометрични сърца и я избродира върху мекото ленено платно, което приготвяше за чеиз на единстена си дъщеря? Или като древна тракийка ситнеше върху горещите въглени, надявайки се да замени една болка с друга?

Опитвам се да погледна в стаята, осветена от малката запалена свещ, където тя и дъщеря й живееха. Моята прабаба Сола и баба ми Мария бяха почернени от главата до душата в своята мъка. Сола никога не говореше за мъжа си, защото не знаеше как. Моята баба помнеше само денят, когато баща й беше погребан девет години и тридесет и седем дена след като беше загинал. Това беше станало след като игото беше отхвърлено и турците изгонени по време на комплицираните Балкански войни в началото на миналия век.

Най-накрая, Сола облечена в своята мъка и прегърбена от своята съдба, заедно с останалите вдовици получиха разрешение да посетят мястото, където техните мъже бяха убити. Хората обикновено се катерят по планинските върхове, за да победят своя страх от височини. Моята прабаба и другите двадесет и седем вдовици се изкачиха на върха, за да победят страха си от смъртта и от дългите нощи, когато отново и отново си спомняха, че тленните останки на мъжете им бяха останали на планинския връх. Колко дълги са девет години и тридесет и седем дена измерени със сълзите и самотата на двадесет и осем жени и техтите деца?

„Ние изживяхме болката от загубата им отново,“ това беше единственото нещо, което баба ми помнеше. Тя е била девет годишна. Снимки от това време не са останали. Всичко е изчезнало, изгоряло в пламъците на историята, пазено в тайните на  смълчаните гробове.

Целият град се стича на погребението, което отбелязва края на 500-годишното робство. То е било скромно събитие, никога неогразено и незабелязано от всички правителства и политици. Едно събитие, което маркира края на двадесет и осем смели мъже, които предпочетоха да загинат, за да спасят живота на хиляди и да останат верни на клетвата, която са дали.

Това е всичко, което знам за моя прадядо Йонко. В моето детство никой не говореше за това събитие. Аз още не знам как вдовиците са се изкачили на върха на планината. Или как са търсили останките на мъжете си? И дали тленните останки на моя прадядо са тия, които са погребани в неговия гроб? Тия неща никога няма да науча. Но разказвайки тая история ме кара да се чувствам по-добре, зящото успях да счупя веригата, направена от сто и една години мълчание.

                                                                                              Форт Уейн, Индиана, 2004 г.